N 619 / 23.03.2017 г.
На 15 Януари представих един разказ за летния дворец на Иван Срацимир от Иван Георгиев.
…“ N 598 / 15.01.2017 г.
Съществува една легенда за летен дворец на Иван Срацимир , който се е намирал над Врелото в село Бела и под село Калугер, някъде в Зелена глама. Разрушен от турците при падането на Видинското царство. Сега езерото от което води началото си Белската река не съществува. Водата е каптирана 50-те години за водоснабдяване на гр.Белоградчик и околните села /16 села/….“
„При Рудничарите“
В брой 6 от 30.04.1961 г. на вестник „Белоградчивко Ехо“ и в няколко последващи броя този разказ е представен под името „ТАКА ДОЙДЕ КРАЯТ“ от Иван Георгиев.
Иван Георгиев Петров е роден в село Бела /1922 – 1990 г./
…“ 1396 година, 12 Май. Видинският цар Иван Срацимир току -що бе пристигнал в летния си дворец в Бела , на път за саксонските рудници….“
„При рудничарите“ – „Така дойде краят“
…..1396 година, 12- Май. Видинския цар Иван Срацимир току що бе пристигнал в летния си дворец в Бела, на път за Саксонските рудници в Хемус. Вечерния залез прибираше последните последните закъснели лъчи и отминаваше на запад. Мълчалив, свел глава той тръгна надолу по течението на реката покрай буен ракитак и приведените върби. Спря пред ниски дъбови врати на воденицата, похлопа и зачака. Слабото изскръцване на ръждиво резе го сепна. Изправи глава и срещна запрашения поглед на воденичаря.
– Влезте гоподарю!… тихо и с покорност го посрещна поприведен здрав старец.
– Има ли още жито Никола?
– Преди още да настъпи зората ще завършим господарю, и посочи с ръка наредените в ъгъла чували покрити с брашнен прах. Цар Иван огледа с мъка в полумрака унесен от шума на шуртящата в улейте вода. Очите му опипваха всеки всеки ъгъл, всяка почерняла греда. Бавно пристъпи напред и влезе в малката стаичка където спише воденичаря. Никола затвори покорно вратите след него и се засуети. Цар Иван се отпусна на коравото дървено легло и отрони тежка въздишка. Един закъснял лъч с мъка си пробиваше път през запрашения прозорец и трепкаше със слаба златиста багра пред него. Отвън монотонното тракане на воденичното кречетало, го унасяше. Притворил очи, подпрел глава в ръцете си, се унасяше в някаква непозната дрямка на някаква чудна приспивна песен. Скърцането на дървените мъчници, раздрусвани от тежките удари на воденичните камъни го отнасяха в друг свят.В паметта му постепенно избледняваха тревогите и страха пред настъпващите орди на Рамадан бег, за когото вестоносци донесоха че е минал границата отсам Искъра.
– Кажи Никола, кога пристигна последния съгледвач и какво донесе? Много ли агарянска войска идва насам?…. Стареца изспусна бавно чувала, повдигна уморени очи и ги вторачи в него. Стана му едновременно и страшно и мъчно като гледаше колко много слабост има в него. Снажната му фигура с широки плещи сякаш като че ли бе смалена за една нощ. Когато очите им се срешнаха, стори му се че цар Иван плачеше, плачеше безмълвно и по лицето му се открояваха блестящи ивици по които струеха сълзи. Почуства как от гърдите му се надига вълна която засяда в гърлото и го задушава. Стареца пое дълбоко, въздъхна и със слаб глас заговори.
– Снощи минаха на коне съгледвача Ярослав и двама копиеносци, господарю. Спреха за малко, докато конете изядоха по шепа зоб. Идвали от долината на Искъра, където видели отсам брега в подножието на планината лагера им. Много сган била опънала островръхи шатри. По средата била тая на бега, с побучено копие и полумесец на него. От околните миряни може да научим, че бегът щел да чака преминаването на дъждовете и се канел да тръгне на север към голямата река. Нищо повече не каза. Подир залез качиха конете и тръгнаха отново, бързали да те известят. Навярно сега са в престолнината. Тези вести още повече разтревожиха цар Иван. Слабо потреперване на плещите му говореше, че смътен страх го наблягаше, превиваше. В главата му заседна гневна мисъл, която го водеше към усамотението. В последни дни странеше от всички, отбягваше ги, не споделяше с никого болката си, която се врастваше разраняваше гърдите му. От два дни вече как не ходи на молитва. Царица Ирина с часове го чакаше, хванала двете си деца за ръце, изправена пред светата икона в молитва. Търсеше закрила пред настъпващата беда. Грозната вест за пленяването на цар Иван Шишман в боя при крепоста на Никопол и затварянето му в тъмница, помрачи цялата престолнина. Страхът се загнезди и пропъди предишната забрава. Ето втори ден как беше дошел от престолния град в Бела. Но не излизаше никъде. По цели цели дни стоеше пред сводестия прозорец, впил очи надолу по обраслата с ракитак река, където на завоя се гушеше воденицата под сянката на големите сенчести върби. Тука се мелеше брашно само за двореца и войската. Само вечер при залез ще излезе самичък, упътил се по пътеката покрай вадата провирайки се през гъстия ракитак, докато достигне при воденицата. Вътре приседнали със стария воденичар тихо говореха в полумрака при слабата светлина на свеща. При него сякаш тежеста пред неизвестното изчезваше, чувстваше че болката намаляваше, дори съвсем изчезваше. Часовете които прекарваше с него, като че ли преодоляваха онова което идваше, неизбежното, гибелта. Вече два дни царските хора стояха на крак готови за път. Бе наредено да се оседлаят най-буйните и бързоноги коне. Царят искаше да обходи рудниците в Хемуса, където се вадеше метал и ковеха копия и мечове. Свитата която щеше да го придружи, бе навлекла бойните ризници изтъкани от металически люспи, като тези на костенурки. Вечерния залез втори път се отражаваше в различни багри по медните люспи в гърдите на суровите воини. Подрънкването на мечове, блясъка на триръби копия и тази вечер смълча. Конете привързани на колове спреха да ровят влажната земя с копитата си. От калето на върха, където стоеха войници по бойниците прокънтя рог. Вратите се отвориха и от тях излезе конник, който държеше копие над главата си. Зад него стоеше началника му, грамаден свиреп куманин. Войника се поприведе от седлото, пое навит пергамент в ръката си и бавно заслиза по каменистата пътека надолу към двореца. Цар Иван се прибра посред нощ от воденицата. На вратата го посрещна придворен и с поклон му предаде навития пергамент. Цар Иван го разгъна и при слабата светлина на горящия факел в дъното на коридора мълчаливо зачете. Накрая бавно го нави. По челото му слаб трепет отпусна дълбоко врезаните гънки. Дълбока въдишка се откъсна от гърдите му. Куманина съобщаваше, че по пътя не е забелязано нищо. От Фалконе донесли, че никакви набези на агарянците не са забелязани. Цар Иван го загледа в очите под слабата светлина на догарящия факел, опре ръка на рамото му и с шепот каза.
– Иди съобщи на войниците, че преди още да е помрачена голямата светла звезда на запад ще тръгнем. Нека бъдат готови. Но всичко да стане съвсем тихо. И някак си уморено отпусна ръката си , която се удари в обкования меч на хълбока му. Прекрачи приведен сводестия вход и бавно навлезе в квадратната каменна стая, където в ъглите догаряха свещници. Приседна на приготвеното легло и отново се унесе в мисли. Тъгата го заяде примесена с непонятен страх вмъкнал се след него като тъмна сянка, разпръсквана от време на време при трептенето на свещите. Като на сън му се мернаха пред очите, брат му цар Иван Шишман, сестра му Мара и бащината престолнина в Търново. Очите му както преди много години съсреха отпреде си целия двор, обраслите в зеленина лехи и цъфналия бел храст до портите, където съзре любимото си куче излегнало се в полудремка под храста. Изведнъж същата оная картина;… вратите се отвориха и през тях се проточи бавно туловището на змия, която с устрема на стрела се насочи към белия храст, уви се около задремалото куче, клъвна го и отскочи към храста. Уплашено и от болка то скочи, изпищя и розтърсвано пада на тревата треперещо. Малкия Срацимир в миг се втурна около бойниците, изтича при храста. Когато се наведе над него посрещна го последен проблясък на загасващи очи. Тих стон и глухо скимтене на гърчещ се безпомощен труп го удря в ушите… последен трепет, последна въздишка и един безжизнен труп се изпъна. Отворените му очи облени във влага се устремяват в него. Той се наведе по близо, милва го и заплака…
И сякаш като преди години усеща, че някой го хваща за рамото, топъл лъх го парва във врата. Когато повдига глава срищна очите на брата си Иван Шишман. Сестра му тичаше на другия край на градината сякаш гонена от невидими духове, протягаше към тях ръце за помощ. Мъртвешка тишина бе обзела целия дворец, никакъв глас, никакъв шум на хора и войници. Цар Иван се изправи прекрачи трупа му и тръгна по зелената алея. В очите му рукнаха сълзи…
Свършено е всичко с нас- парна го мисълта, като горещо желязо. Силата ни е сразена, няма мъж кой да брани с меч двореца на нашите деди…няма…няма…блъскаше се като ехото в студените каменни стени. Почуствува се сам, която самота още повече убиваше вярата що до преди седмица крепеше трона му, едничък още задържал се. Падна Търново, плениха Шишмана, Мара отведоха в сарайте на султана, Добротица се предаде, Кракра Пернишки се затвори в крепоста и чакаше смърта. Едничък той още бе цар, но всичко това как ще свърши?…Искаше му се да потъне в дън земята. Когато напусна престолния град на път за Хемус, по пътя го настигна вестител и съобщи, че угрите са рзбити при устието на Искъра. Поиска да го обърне, да се върне и затвори с Ирина в крепоста, но го досраме от тази му мисъл, почувствувал погледите на войните си спрени на на него. Подръпна юздите и като в сън, спре се чак в залез в двореца в Бела с твърдото убеждение тук да дочака края. Смътно си припомни, че бе наредил тая заран рано да са готови за път. Заяде го мисълта, че все пак няма право да отнема куража на онези, които очакваха от него онова, което и те самите не биха могли да дадът. Та нали и той е човек като тях. Глухи стъпки го сепнаха, изправи глава и забеляза че навън се сипеше зората. Наблизо в близкия усой долиташе радостна песен на славей, който лееше чудна мелодия. Цар Иван се вслуша в нея, пристъпи тихо до малкото прозорче към двора и виде плахото суетене на тъмни сенки около оседланите коне. Тръгна по каменния коридор и спре на прага. Далеч на запад светеше ярка голяма звезда, чийто блясък трепкаше в утринния хлад. Доближи го снажен в бойни доспехи, поклони се и тихо запита.
– По кой път ще наредите да тръгнем, гоподарю?- и зачака смирено.
– Ти как мислиш Добромире, ако вървим по протежение на планината, ще можем ли по тъмно да минем Фалконе?…
– Да, господарю.
– Добре! доведете ми коня и да тръгнем. Цар Иван почувствува топла вълна в гърдите си , която напира отвътре. Някаква слаба бодрост, като на оздравел от дълга болестго обгръщаше.
– Чакай Добромире! – подвикна тихо по отминалия войн. Наредихте ли да вземат и хазна, за да платим на хората?
– Да, господарю. Два товара сребърни монети са качени по малко при всеки войн на конете.
Цар Иван забърза по стълбите към коня си-буен тъмно кървав жребец с къси малки изправени уши, постоянно риещ с крак. Из ноздрите му излизаше бяла топла пара, която го зале направо в лицето. Пристъпи до него, потупа го нежно с ръка по шията, подхвана юздите и се метна, като котка отгоре му. Почуствал товара на гърба си той понечи да скочи, но здраво опънатите юзди го задържаха. Всичко бе готово за път. Изведнъж поривисто цвилене се откъсна от гърдите на коня му и почуствал юздата поразхлабена политна напред. Зад него се чу тропот на множество копита, последвали го също така ненадейно. Цар Иван отпусна още повече юздите и се понесе с устрем под слабата раздираща се светлина на трепкащи звездици една след друга, изгасващи, оставащи зад гърба му. Утринната хлад шумеше в ушите му, пълнеше полуотворената му уста. Изкачиха за миг малката рътлина и се понесоха по мекия равен път в подножието на смълчаната планина. Дърветата зостанали, като тъмни сенки в надпревара се губеха отдире, сякаш никога няма да се върнат. Бледата зора остави далеч зад тях Фалконе. Пътя им сега вървеше през не много широка клисура заградена от двете страни с високи зъбери по чийто стръмни склонове се чернееха зелени дъбове. От време на време изплесването и пърхането на разбудени птици нарушаваше тишината и заглъхваше в тропота на набега на конете. На големия завой отпреде се показа Хемус изправил мощни гърди посребрен от снежния пояс на върха си, наподобяващ грамаден бял калпак. Тук там изкряскането на ранобудна сойка и плясък на крила караше конете да извиват глави напосоки.
С разсъмването утринната хлад стана по-голяма. Отначало слаба, сетне по-силно от запотените коне започна да се вдигат цели кълба пара. Но ето че на най-високата точка на Хемус лъсва златисто петно, което почва да расте, растиля се и бавно бавно се спуска надолу към подножието. Златисти дълги копия се протягат от изток и се забиват гигантската гръд на балкана. Бледата тъмнина се разскъсва, и под заслепяващия отблесък от снеговете по върха към полето полетяват трепкащи стрели, които се стапят в зеленината на вековните гори. Когато преминаха през малкото балканско селце и тропота на конските копита прокънтяха по дървения мост, подире им се понесе кучешки лай. Ранобудна стара жена се връщаше с пръстени стомни с вода. Когато на завоя пред нея испъкват въоръжени мъже възседнали изпотени коне тя със страх се отдръпна от пътя им. Цар Иван приближи коня си до нея, спря го, скочи от него и метна юздата на врата му. С бавни едри крачки отиде при нея, вглежда се в лицето и, и със засъхнали уста я пита.
– Бабо, къде са хората от паланката Ви?.
– А че те всички отидоха към тъмните дупки, синко, още по тъмно. Воеводата снощи по здрач нареди, че всички трябва да излязят.
– Ами Саксонските майстори горе ли са?
– Горе са, синко, около пещите. По цял ден леят метал до горящия камък.
Цар Иван се извърна към близкия войн и му даде знак да се приближи. Посегна с ръка и извади шепа сребърни монети изпод вързопа до седлото, приближи към старицата и ги подаде.
– Вземи, това е от царя’ сетне се обърна, хвана коня за юздите и с лек скок го възседна.
Поеха отново неравния път към планината покрай кленести дъбове и буки. Когато завиха последния завой пред тях лъсна бялото чело на Хемус, облял със сребърна светлина на утринното слънце дълга просторна ливада. Конете нагазиха тревата окъпана от майската ласка на росата. Простора залят от блясъка се пълнеше с шума на балканските ручей и песента на птиците. Вълна на бодрост изпълни гърдите му и чувстваше, че го обзема лекота. Бавно, бавно от него се откъсваше безболезнено предишната умора и се заменяше с чуден трепет на необяснима детска радост. До ушите му долиташе неразбран човешки говор, сякаш току що слязъл с водите на ручейте, весел, гърмящ, безгрижен. Като далечно ехо долитаха, подвикваня, подканяния и всичко пак замре. Миг и след това се проточи песен, волна, игрива, подканяща. Цар Иван пристегна юздите на коня и го запре. Спреха зад него и войните. Смълчан той заслуша песента, която галешгалеше душата му като нежна милувка. Простора и балканските усой се пълнеха с тая волнос, родила се със светлото утро на деня, дошла сякаш из ледените дебри на планинската гръд, застояваше за миг при тях и се губеше бавно всред глухите дебри на вековните гори. В нея се разказваше за някакво за някакво непознато щастие, мечтано като утринна зора. Незнаен юнак живял в непозната страна. Любел той красива девойка девойка от полето. И всяка нощ при бледа луна слизал до бедната колиба при девойката, и й носел букет от горски цветя. А сутрин когато звездите започвали да избледняват отново се връщал в планината. Така минавали дни, докато една нощ когато блестела луната, сияйна като усмивка, девойката чакала да и донесат свежите горски цветя. Но никой не идвал. Настанало потайна доба, часът на зли духове. Момата чакала и тръпнела в неземен страх. Взирала се във всяка далечна сянка на ноща. Ето че се дочувал глух тропот на копита. Сянката на самотен конник бавно, бавно се приближавала. Когато конят спрел пред нея, на седлото нямало никой, увиснал седял букет от свежи горски цветя. Тя посегнала и по белите цветове видяла капки кръв. В този миг прозвънял непознат неземен звън и станало чудо. Момата паднала мъртва пред коня. Остро изцвиляне прерязало ноща.
На сутринта стар овчар намерил момата окъпана от ранната роса прегърнала букет от кървави горски цветя. Дълго, дълго плакал всред настаналата самотаза едничката си дъщеря, докато един ден хората от близкото село го намерили мъртъв.
Песента завършваше бавно и сякаш разнасяше плача на осиротелия баща. Унесе царят потръпваше в сладостна тъга от магията на потайностите и опиянението на непознатата девойка. Чувстваше се самичък на земята. Беше забравил къде и защо е дошел. Сепна го тих глас.
– Да вървим господарю!- песента вече завърши.
– Да, да вървим куманине и да наберем от кървавите горски цветя, весело заговори той.
По редиците преброди усмивка примесена с пръхтене на конски ноздри. Когато доближиха края на ливадата из под сянката на вековна шумната бука долетя детски плач. Мерна се прегърбена старица и плачът секна. Само тихо откъслечно проплакване, като в сън се откъсваше и стопяваше в голямата в голямата зелена корона. А долу при отсрешния рид почти до водата на планинския ручей, долиташе смях примесен с остри металически удари на чук, провираше се покрай пламъците на буен огън и замираше в недрата на околните долове.
Цар Иван слезе от коня. Последва го цялата свита. Оставили конете те заслизаха по камениста пътека, която пресичаше ручея и излизаше на не голяма поляна, където горяха огньове около голям назъбен камък. На единия край току в самия рид на насрещния склон зееха гърлата на тъмни дупки, впили се в гръдта на Балкана. От дълбочината им долитаха тъпи глухи удари, и от време на време излизаше мъж с изцапани окъсани дрипи, с кошница из която блестеха късове надробени камъни. С бавни и уморени стъпки се приближаваше към буйния огън и изсипваше камъните в прикрепените голями гърнета около назъбения камък. След него идваше втори, трети и така се нижеха през целия ден и отново се връщаха към гърлото на зеещите дупки, където изчезваха в устата им.
Стар широкоплещест брадат мъж, целия зачервен по чието лице се стичаше пот, обикаляше около буйните огньове и с дълъг метален прът разбръкваше наредените в полукръг топилни гърнета. Няколко млади мъже, полуголи, препасани с мръсни кожени престилки постоянно подклаждаха огъня. Царят приближи до него и се вгледа в гърнетата. Вътре се полюшваше ръждиво червена разтопена смес на метала.
– Сполай ти саксонецо, обърна се към брадатия мъж.
Ведра усмивка и лек поклон откъснаха за момент плещестия мъж от работата му. Понечи да извади железния прът от топилното гърне, но царя го спре със знак на ръката си.
– Продължавай! , завърши си работата че тогава. А когато метала стане готов нареди да се спре работата за днес. И всички да излезат, днес ще се наплащаме.
Веста за пристигагането на царя преброди поляната и навлезе в тъмнината на галериите. От там като из мравуняк един по един заизлизаха уморени изпити и окъсани мъже с чукове и остри шила в ръцете си. Някой изнасяхя кошници, кои пълни, кои дополовината с лъскави надробени камъни.
Всред тях личаха грохнали старци наред с млади снажни мъже. По уморените им изпити лица личи отпечатъка на мъка. Цялата поляна се изпълни с тежи мъже, които години наред посрещаха първите пурпурни лъчи на деня и до късно вечерта изпращаха в сумрака последните кървави светлини на залеза. От тъмно до тъмно мъже и жени превиваха плещи под тежеста на непосилен труд. Наблизо под шумната бука растяха в люлки тези които щяха да ги сменят след години. Стара съсухрена баба люлееше в увисналите клони стоте люлки от цялата паланка.
Излезе грамаден мъж, огледа наред поляната и изпитите лица и с бавен глас възвести, че тоя ден работата се отлага. Пристигнал е цар Иван от Видин, който ще заплати труда на всеки работник. Слаб шепот премина ‘ като планински пролетен зефир по насядалите мъже и жени, и стотици очи се отправиха към саксонците и говорещия с тях цар. След това воеводата нареди да се приготви обед за всички, такава била повелята на цара. Понесе се неразбираем глъч. Размърдаха се мъже и жени. Едни забързаха към реката, други прибраха сечивата’ а майките потърсиха свойте рожби под клоните на шумнатата бука.
Когато слънцето разле приятна пролетна топлина, край планинския ручей димеха огньове около които на побучени колове се печеха току що заклани агнета. От към паланката по неравния селски път скрибуцаха натоварени коли с пълни чували и няколко дървени бурета. Като приближиха горния край на ливадата спреха и няколко млади мъже започнаха да ги разтоварват. Забързани пъргави жени застиляха козняви чулое по избуялата трева, нареждаха върху им земляни съдове, дървени гаванки и груби дървени лъжици. Други изваждаха от чувалите хляб и го оставяха наред по застланите чулове. Мъжете дотътриха буретата до единиединия край на наредената обща трапеза.
Воеводата обходи покрай трапезата огледа наред всичко и с ръка смълчан определи мястото за царя и свитата му. Някъде откъм реката продрънчваха бакърни съдини, приготвяни за наливане на виното. По каменистата пътека се зададоха няколко стари мъже, които носеха изпечените вече агнета.
Белски истории или Бледи следи:
Машинните техници от село Бела.
Борис Гергов Илиев роден с.Бела 29.05.1909 г. – п.1992 г. – завършил механико-електротехническо училище гр.Русе – 01.06.1936 година.
ИНФОРМАЦИЯ!!!
Белската библиотека:
„Чипровец и възстанието през 1688 година „
от Д-р Иван Дуйчев.
София, Българско Историческо Дружество – 1938 г.
Акад. Иван Симеонов Дуйчев 1.05.1907 – 24.04.1986 год.
23.03.2017 год. IBSBela
belahistory 