No 350 / 26.03.2015 г.
Прието от Историко-Филологическия клон в заседанието му на 15.01.1902 г.
Публикувано в „СБОРНИК за Народни Умотворения, Наука и Книжнина“, издава Българското Книжовно Дружество книга 20.
София Държавна Печатница 1904 г.
Кантаръ – Чаша за вода
Археологически излет в крайдунавска България – Борис Ив.Дякович 1904г.
Археологически излет в крайдунавска България
Борис Дякович – 1902г.
От Фердинанд по тесно и пусто, но живописно шосе, което върви край бреговете на Огоста, се пресияа високото село Превала, с мъка се минава в село Долни-Лом, над което има „Латинско кале” с останки на стари сгради, и се спуща човек по продължението на Св.Никола проход, за да се възвие на лево на широкия и гладкия Ломско-Белоградчишки друм. Стига се в Белоградчик с известните крепости, а от там се спуща в едновремешното римско заселище при днешното село Бела.
Това село е посещавано и от други изседвачи, които ни дават описанието на некой там останки от римското владичество. Обаче някой от тях не са намерили нито един писмен паметник, който да ни напомня за римляните, та за това някой споменават за румънски офицери, които копали тук през 1877година, та намерили и отнесли в своето отечество некакъв латински надпис. Ние бехме по-щастливи и в първата си още екскурзия сполучихме да открием от най-редките за нас паметници, които и публикувахме още тогава. Тъй като снетият от нас препис изгоре заедно с много наши вещи във Видинския пожар, та се принудихме да публикуваме надписа тъй, както ни го предаде тогавашният селски кмет, ние се решихме отново да слезем в селото, за да снемем по-точен препис и да приберем открития от нас паметник. Излезе обаче, че той е бил прибран вече и откаран в Народния музей.
Паметника е четвъртит вотивен камък, отгоре отчупен. Той е 0.73м. висок, 0.305м. широк и 0.42м. дебел. Точно преписаният надпис, който е изрезан върху него, е този:
I.O.M.D.
PROSIMP.
D.N.M.AVR.
ANON-.-N-PI.
FELICIS.NG
SAC.PISTA.E.FLA
VIVS.C.V.GAQV
POS
Височината на буквите в първия ред е 0.055м., във втория и следните 0.05м., в шестия и седмия 0.035м., а в осмия всичко 0.02м.
Треба да забележим, че втората половина на надписа в седмия ред за сега остава неразяснена, защото едно че сме немали и още повече сега немамевъзможност да проследиме буква след буква целия ред, и друго, че не рзполагаме с никаква литература по въпроса.
Този забележителен паметник, посветен на Iupiter Dolichenus, е първият, който до сега е открит в Горна Мизия. Той моге да се сравни с друг един текст, намерен в Долна Мизия мегду Novidunum /Исакча/ и Istrum /Кара-назиб/, в Николицел /Nicolitzel/, в днешна Румъния. И това е също така надпис, посветен на Iupiter Dolichenus за здравето на императора Caracalla и майка му Iulia Domna. Значи и двете редакции съвпадат в едно и също време. Това се счита за ново доказателство, че Caracalla, както и Септимий Севр, особено е почитал Комагенския бог.
Императора Caracalla, за здравето на когото е въздигнат този паметник, е бил единственият владетел след смъртта на Гета в 212година дори до 8 Април 217 година, когато е бил убит от Макрина. Следователно паметникът е бил въздигнат между тия две години.
Освен този надпис ние бяхме същата година щастливи да открием още един паметник, останал от римляните до това село. На юг от селото, на три километра от него, под столовете ома местност Китка, която е добила името си според една хубава китка от големи дъбови и церови дървета. Там е поставен оброк на Св.Герман през 1888 година. При оброчището ние намерихме да се туркаля един четвъртит камък с латински пет-реден надпис, строшен. Той е бил, според сведенията, които можахме да съберем, изваден от Врелото и после пренесен тук.
Надписа се чете така: (H)erculi Invicto. Aur(elius) Erodes et Iul(ius) Super (?) pros(alute) Collegi votum(?) m(erito) pos(uerunt)
От надписа се вигда, че камъкът е слугил за пиедестал на една статуя на непобедимия Херкул. Статуята е била поставена за здравето на Коллегията от двама души, Аврелий Херод и Юлий Супер, за да изпълнят един оброк.
Култът на Херкула заедно с римските легиони и изобщо с римската цивилизация преминава в днешните земи на България, дето го и намираме доста разпространен. При това е за забелязване, че този култ се е разпространил най-вече в двете Мизии, Moesia Superior, и Moesia Inferior, и в онази част на древна Тракия, която падала отсам Средна гора, в земите около Serdica(София) и Pautalia(Кюстендил). Това се доказва от намерените епиграфически и фигурални паметници. До като в днешна Тракия (южна България) ние не знаем да са били открити повече от един паметник, които да ни напомнят за култа на Херкула в тази римска провинция, от северна и западна България ние притежаваме вече няколко подобни паметници.
Наи-старите, т.е. наи-рано откритият у нас епиграфски паметник, дето се споменува името на Херакла, е онзи седмореден латински надпис, който бил запазен от благодетеля и почетния гражданин на гр.Лом, руския генерал Нечаев. След това братя Шкорпилови публикуват в книга VII. Стр.92, на „Сборника за нар. умотворения, наука и книжнина” друг четириреден надпис с името на Херакла, намерен при село Калотина, Царибродска околия.
Трети двуреден надпис, който е изрезан върху мраморна плоча над и под релефния образ на Херакла, бил намерен при село Пчелица, Радомирска околия.
Четвърти двуреден гръцки надпис с името на Херакла при релефното му изображение е намерен в околността на Пловдив, ала първоначалното му местонахождение е неизвестно.
И най-сетне петият надпис, при това най-важният по своето съдържание, откритият от нас в село Бела.
От тия бележки се вижда, че от петте епиграфически паметника четири са намерени в северна България и само един в южна Българив, и то може би случайно завлечен там.
Ала не само епиграфическите, но и всички други фигурални паметници на Херкула, намерени из Българско и събрани в нашия Народен музей, до колкото знаем, произхождат повечето от северна България. Нам до сега е известно, че освен гореспоменатите два релефа с гръцки надпис, в музейните ни сбирки се намират следните изображения на Херакла:
1.Мраморен отломък с релеф на Херкула, 32 см. Висок, 20 см. Широк, 99 см.дебел, от любимия на римляните тип Херкул bibax. Първоначалното местоположение неизвестно
2. Мраморен барелеф на Херкула в борба с Немейския лев, 215 см. Висок, 145 см. широк и 15 мм. Дебел, намерен в Чирпанското землище Рупките.
3.Бронзова статуйка на Херакла с кривак, 10 см. Висока, намерена в Русчук.
4.Бронзова статуйка на Херакла с кантар, и кривак, 10 см.висока, намерена в село Крепча, Поповска околия, Разгр.окръг.
5. Бронзова статуйка на Херакла с левска кожа на ръка, 105 мм. Висока, намерена в Pautalia(Кюстендил).
6. Бронзова статуйка на Херакла с кривак и с метната на глава левска кожа, 145 мм. Висока. Статуйката е прибрана по наще упътване от рибарското село Черчелан на Дунава, на северо-изток от Colonia Ulpia Oescus.
7. Бронзова статуйка на Херакла с кривак, намерен нейде из Видинско. Размерът не ни е известен.
8.Най-сетне при последните разкопки, извурщени в стария Никюп (Nicopolis ad Istrum), са били открити един или два фигурални паметника от мрамор с изображението на Херкула, които били прибрани и по заповед на Негово Царско Височество Княза изпратени в Народния музей.
От всички изброени фигурални паметници, както се вигда, само един или най-много само два с от тракийски произход, а всички други от мизийски. Това показва, че култът на Херкула е бил разпространен повече по севрните и западните части на днешна България , а по малко в южните, и че той е бил пренесен от римските легиони.
Под влиянието на римските легиони и изобщо на римската цивилизация са се разпространили по крайдунавските провинции на обширната империя и някои религиозни и погребални братства и колегии. Една такава колегия, която е имала за свой покровител Hercules Invictus, се споменува в нашия надпис от Бела.
Камъкът, върху който е изрезан малко по-горе съобщеният надпис, е 0.55 м. висок (той е счупен отдолу). Плоскостта, дето е изрезан надписът, е 0.33 м. висока и 0445 м. широка. Височината на буквите е токо-речи навсякъде еднаква. Около 0.035 м.; само буквата О в края на първия ред е 0.025 м. висока.
Формата на камъка е четвъртит пиедестал. Ние прибрахме този древен римски паметник в селското общинско управление, дето да се съхранява временно, докато управлението на Народния музей намери сгодно време да го прибере в нашите сбирки.
Недалеч от самото село с голема сила блика из-под земята чудесен един извор. Той е прозрачен като сълза, студен като лед и дулбок като кладенез. Водата му образува цяла река, която още тутакси кара няколко воденици, после пресича тъй нареченото по формата си Дълго-поле, за да се влее в Арчарската река при село Александрово.
Както сега, тъй и в римско време изворът Врелото, както се той тук именува, заедно с реката са имали известно значение, за това около извора виждаме да са били разположени някой римски сгради, от които са останали незначителни останки от зидове, тухли, хоросан и друго градиво.
От Врелото е имало прокаран шосиран път, който на места се доста добре познава, но скоро той се губи в гората по посока към Ratiaria (село Арчар на Дунава). От извора е имало прокаран един канал към местността Манастирище, из която се изкопавали много тухли и хоросан. Тук именно през 1877 година румънските войски са разровили почвата, намерили някакъв си паметник с надпис и са го откарали „в плен” зад Дунава.
Недалеч от развалините при Врелото се търкаля една половина от голяма плоча от твърд камък, приготвена от римляните за някоя гробница. По нея не се забелязва никакъв надпис, но повърхността и е добре приготвена във вид на рамка и предназначена да бъде издълбан на нея някой надгробен надпис. Отдолу плочата е заострена, и там е изрезано някакво си барелефно изображение, което е доста пострадало от времето, за да може точно да се определи, като какво то изображава: – стори ни се, че това е човешко изображение, което държи и с двете си ръце по една брушлянов или лозова вейка.
Тук-там около извора са били намерени и някой древни монети, но нам не се удаде случай да видим някой от тех. Изобщо би требвало да се направят малки ракопки в местността около Врелото, за да се определи формата на сградите, които са били тук построени, както и да се подирят още някой епиграфически паметници, които би могли да ни открият и други неща. Изобщо тукашните села на Белоградчишката околия са в състояние да възбудят любопитството на Издирвача.
Кой е : Борис Ив.Дякович – български учен.
Роден е на 28 Февруари 1868 година в Болград, тогава в Русия.
Произхожда от семейство на бесарабски българи. Завършва румъно-българско трикласно училище в родния си град. Завършва класическа гимназия в Пловдив 1890г. Следва право в Одеса и Прага 1891 – 1894г. Завършва История и Археология в Париж 1895-1898г.
Назначен за уредник в етнографския отдел на Народния музей (1898) и заместник-директор на Народната библиотека (1899).
От 1901 до 1932 година е директор на Пловдивската библиотека . Основава археологическото дружество в Пловдив, действителен член на Българския Археологически институт от основаването му (1920) до смъртта си.
Почива на 8 Януари 1937г. в гр.Пловдив.
26.03.2015 год. IBSBela
Врелото; от тук води началото си Белската река, Сукачката река която идва от Калугер се влива малко след заграденото място. Сукачката река, няма много вода и почти през цялото време на годината е пресъхнала. В предишни времена може да не е било точно така, защото под Калугер е имало 2 или 3 воденици.
belahistory 