No 10 / 12.09.2014 г.
Откъси от:
„Пътни бележки и впечатления“ от Стилиян Чилингиров (1881-1962), София: Министерство на народното просвещение, 1929 г.
„ВИДИН – БЕЛОГРАДЧИК“
Селото (т.е. Александрово) завършва до големия красив мост на реката(т.е.Акчар), зад който се намира гарата. На срешната рътлина зее гърлото на тунел, а по пясъка на речното легло се точат, като излезли на припек воднянки, релсите на теснолинейка с прекатурени по нея вагонетки за пясък. Шосето минава покрай гарата и в големи извивки поема по рътлината. От високо рътът, по хребета на който се качват къщите на Александрово, наподобява околнината на мина със своите ровове, изкуствени запълвания, струпани траверси и всевъзможни железопътни материали.
Конете изнемогват от жега. Те едва пристъпват и файтонът се влачи подире им като разплакано дете, силом дърпано за ръка от майка си. Ние слизаме, за да олекне на конете, оставили в файтона само връхните дрехи. Наклонът е стръмен и доста дълъг. Слънцето суши мокрите ни от пот ризи, кара ни да потръпваме от хлад и пак ни посипва с жарава, която отново ни хвърля в пот.
Горе на равнището ни облъхва планински ветрец, който макар излязъл из пещ, ни носи малко прохлада. Ние си поотдъхваме и очите ни зашарват по всички страни. От дясно на шосето се спуща рядко залесена падина, под която се открива китен, продълговат дол, плъзнал с разноцветните съчетания на обработената си земя по склоновете на на срещната височина. Прикътани там някъде се мерцелеят къщурките на село, а по- близо до нас се подават няколко кошари.
От ляво се стелят ниви, преградени от планински възвишения…..
Oт ляво се откри падината на Бела, село от 180 къщи, някои от които се виждаха между шумата на една още пролетна зеленина, а от срещната страна се подаваше Острокапци, село с около 80 къщи. До селото има местност, което населението нарича Страшимирица, може би по името на последния видински владетел Страшимир.
Аз виждам пред себе си село Калугер, което се изтега в падината от ляво на шосето. Другарят ми е от това село и ние спираме в първото ханче.
Впрочем в Калугер спират всички, които влизат в Белоградчик и които излизат от там. А преди, когато България можеше да се гордее със своя народна войска, а градът Белоградчик – със значителен гарнизон, тука офицери и войници са правели ежедневно своите „прогулки“.
И споменът за тази война застави нашият гостоприемен кръчмар, който ни поднесе студена лимонада и хубаво приготвено кафе, да заприказва за войната…
Низинатапод мене се кипри в зелени лъкатушки, в сочни лъки и покосени ливади с натрупани купи сено. Кръстниците от пожънатите ниви по високите равнинки изпущат леки отражения и насищат въздуха с омара. А през омарата, далече към северозапад, се издига усамотената височина Магура, прочута със своята пещера. Пред нейния конус се редят къщите на село Рабиша, а почти зад нея блести огледалната повърхност на Рабишкото езеро. Файтонджията ми разправя за него и ме уверява, че водата му никога не пресъхвала, че водата на това езеро идела от Дунава. Но пък риба не се въдела. Така ли е не знам….
Кой е Стилиян Чилингиров:
Стилиян Хаджидобрев Чилингиров е роден на 26.10.1881в гр. Шумен. Умира в гр. София на 22.11.1962г. Писател , Историк и Етнограф. Директор на Народния етнографски музей от 1923г. Председател на Съюза на Българските писатели 1941/44г. Член на Всебългарски съюз „Отец Паисий“.Бил е народен представител в 15 то народно събрание.
„Градът на приказните видения“
една легенда за Калугер
Започва се и нападението от страна на турците. Младежите, след кратка отбрана, се видели заставени да отстъпят към върха на Кокошевец, гдето се намирал манастирът „Св. Архангел“, защитен от крепост. Но турците ги обхождат. Сполучва да се избави само една част от обсадените ведно със сестрата на царя от Калугер. Преданието не казва нищо дали тази група е достигнала до Калугер, за където се отправила, но то ни е оставило наименованието „Царицин гроб“, който се намира на северозапад от Кокошевец до с. Струин дол. Той бил означен с голям, отгоре закръглен, камък, висок около два метра. По на 77 крачки от двете му страни били поставени в прав ред шест камъка, „големи като волове“. На централния камък имало правоъгълен надпис, изтрит отпосле. До него пък имало друг цилиндричен камък, изписан от всички страни. Както ме уверяват,тия камъни са изчезнали неотдавна…..
Крепостта била построена върху острия, а манастирът – върху тъпия връх на Кокошевец. Тия два върха били съединени през ония времена с подземен вход, в който отпосле били заровени манастирските вещи. Същото предание разправя, че стотина години преди нашето освобождение била намерена в с. Дубрава една книга, в която подробно се описвали боевете около Белоградчик при неговото превземане от турците. Тя съдържала и една песен за това събитие. Когато турците се научили за нея, употребили всички усилия да я открият, но тя старателно била пазена от българите, тайно предавана от ръка на ръка. Най-сетне, когато турците ѝ открили дирите, тя била изгорена от последния ѝ пазител – попът от Праужда.
Белоградчични мислят, че царят от Калугер не е никой друг освен Страшимир, защото и досега местността на едни от калугерските лозя се нарича Страшимирица. Същото име носили и останките на крепостта в землището на същото село. Ако, действително, Страшимир е имал своя резиденция тук, до Белоградчик, ще трябва да се признае, че той е разбирал доста не само от стратегия, но и от природни хубости.
На юг от Кокошевец се намира върхът Ведерник, най-високото възвишение на Турска глама. Той е последният връх от предпланинието на Стара – планина, което е верига от глами: Сталевска, Студени връх пр. Под Турска глама свършват Белоградчишките скали…..
12.09.2014г. IBSBela
belahistory 