03.04. 1921 год.
гара Александрово
15.09.2014 год. IBSBela
15.09.2014 год.
Петко Йоцев Гунински редник от войните, родом от с.Бела починал 1949 год.
Военно инвалид от Общо Европейската война.
Печат на 15 тй Пехотен Ломски Полк.
Основанието е медицински акт 15.02 1934 г.
15.09.2014 год. IBSBela
Печат: ЦЕНТРАЛНО УПРАВЛЕНИЕ
Председател:
Секретар:
Печат: Сдруженив на Стопанските Служители, клон Видин 1943г.
Председател на Клона:
15.09.2014 год. IBSBela
Абонамент:
Администратор /Секретар/: Подпис
Подписа е на Николо Иванов.
/Николо Иванов Николов, бивш кмет на село Бела./
За сега повече информация няма.
14.09.2014 год. IBSBela
От ляво на дясно – седящи: проф.Борис Йоцов, Стилиян Чилингиров, Ячо Ст.Хлебаров, Найчо Анков, проф. д-р Хр.Негенцов,
Прави: инжин. Вл.Орозов, Злати Златев, Никола Монев, Тома п. Върбанов, Цв.Минков, Ганчо Пеев, Христо Киселков.
09.13.2014 год. IBSBela
Печат:
Кмет: Мико Йосимов
Герго Илиев Пешев /Врачкин/
роден 7 Септември 1865 година в село Бела, починал в село Бела на 17 Февруари 1956 година. Земледелец и Мелничар по наследство от баща си Илия Пешев /Врачкин/ р. 1 Януари 1840 година с.Бела.
Герго Илиев е завършил 1 во Отделение.
13.Септември 2014год. IBSBela
Помощник кмет: Мико Груев
За секретар: Тодор Коцов
До господи члена на Общинския съвет Илия Пешов.
Господи члена заедно с приносителя на настоящето ще отидете на кошарата на Цветко Петров, понеже се оказа едно дърво откраднато от дървата на Николо Живков.
ПЕЧАТ: От Общинската управа.
13.09.2014г. IBSBela
Списък на лицата, които ще играят в пиесата „Калин Орелът“ 29.02.1944г.
До директора на училището в с.Медовница 07.03.1944 год.
До Околийския Началник гр.Белоградчик да се разреши представянето на пиесата на 12.03.1944г. в с.Медовница.
12.09.2014год. IBSBela
No 10 / 12.09.2014 г.
Откъси от:
„Пътни бележки и впечатления“ от Стилиян Чилингиров (1881-1962), София: Министерство на народното просвещение, 1929 г.
„ВИДИН – БЕЛОГРАДЧИК“
Селото (т.е. Александрово) завършва до големия красив мост на реката(т.е.Акчар), зад който се намира гарата. На срешната рътлина зее гърлото на тунел, а по пясъка на речното легло се точат, като излезли на припек воднянки, релсите на теснолинейка с прекатурени по нея вагонетки за пясък. Шосето минава покрай гарата и в големи извивки поема по рътлината. От високо рътът, по хребета на който се качват къщите на Александрово, наподобява околнината на мина със своите ровове, изкуствени запълвания, струпани траверси и всевъзможни железопътни материали.
Конете изнемогват от жега. Те едва пристъпват и файтонът се влачи подире им като разплакано дете, силом дърпано за ръка от майка си. Ние слизаме, за да олекне на конете, оставили в файтона само връхните дрехи. Наклонът е стръмен и доста дълъг. Слънцето суши мокрите ни от пот ризи, кара ни да потръпваме от хлад и пак ни посипва с жарава, която отново ни хвърля в пот.
Горе на равнището ни облъхва планински ветрец, който макар излязъл из пещ, ни носи малко прохлада. Ние си поотдъхваме и очите ни зашарват по всички страни. От дясно на шосето се спуща рядко залесена падина, под която се открива китен, продълговат дол, плъзнал с разноцветните съчетания на обработената си земя по склоновете на на срещната височина. Прикътани там някъде се мерцелеят къщурките на село, а по- близо до нас се подават няколко кошари.
От ляво се стелят ниви, преградени от планински възвишения…..
Oт ляво се откри падината на Бела, село от 180 къщи, някои от които се виждаха между шумата на една още пролетна зеленина, а от срещната страна се подаваше Острокапци, село с около 80 къщи. До селото има местност, което населението нарича Страшимирица, може би по името на последния видински владетел Страшимир.
Аз виждам пред себе си село Калугер, което се изтега в падината от ляво на шосето. Другарят ми е от това село и ние спираме в първото ханче.
Впрочем в Калугер спират всички, които влизат в Белоградчик и които излизат от там. А преди, когато България можеше да се гордее със своя народна войска, а градът Белоградчик – със значителен гарнизон, тука офицери и войници са правели ежедневно своите „прогулки“.
И споменът за тази война застави нашият гостоприемен кръчмар, който ни поднесе студена лимонада и хубаво приготвено кафе, да заприказва за войната…
Низинатапод мене се кипри в зелени лъкатушки, в сочни лъки и покосени ливади с натрупани купи сено. Кръстниците от пожънатите ниви по високите равнинки изпущат леки отражения и насищат въздуха с омара. А през омарата, далече към северозапад, се издига усамотената височина Магура, прочута със своята пещера. Пред нейния конус се редят къщите на село Рабиша, а почти зад нея блести огледалната повърхност на Рабишкото езеро. Файтонджията ми разправя за него и ме уверява, че водата му никога не пресъхвала, че водата на това езеро идела от Дунава. Но пък риба не се въдела. Така ли е не знам….
Стилиян Хаджидобрев Чилингиров е роден на 26.10.1881в гр. Шумен. Умира в гр. София на 22.11.1962г. Писател , Историк и Етнограф. Директор на Народния етнографски музей от 1923г. Председател на Съюза на Българските писатели 1941/44г. Член на Всебългарски съюз „Отец Паисий“.Бил е народен представител в 15 то народно събрание.
Започва се и нападението от страна на турците. Младежите, след кратка отбрана, се видели заставени да отстъпят към върха на Кокошевец, гдето се намирал манастирът „Св. Архангел“, защитен от крепост. Но турците ги обхождат. Сполучва да се избави само една част от обсадените ведно със сестрата на царя от Калугер. Преданието не казва нищо дали тази група е достигнала до Калугер, за където се отправила, но то ни е оставило наименованието „Царицин гроб“, който се намира на северозапад от Кокошевец до с. Струин дол. Той бил означен с голям, отгоре закръглен, камък, висок около два метра. По на 77 крачки от двете му страни били поставени в прав ред шест камъка, „големи като волове“. На централния камък имало правоъгълен надпис, изтрит отпосле. До него пък имало друг цилиндричен камък, изписан от всички страни. Както ме уверяват,тия камъни са изчезнали неотдавна…..
Крепостта била построена върху острия, а манастирът – върху тъпия връх на Кокошевец. Тия два върха били съединени през ония времена с подземен вход, в който отпосле били заровени манастирските вещи. Същото предание разправя, че стотина години преди нашето освобождение била намерена в с. Дубрава една книга, в която подробно се описвали боевете около Белоградчик при неговото превземане от турците. Тя съдържала и една песен за това събитие. Когато турците се научили за нея, употребили всички усилия да я открият, но тя старателно била пазена от българите, тайно предавана от ръка на ръка. Най-сетне, когато турците ѝ открили дирите, тя била изгорена от последния ѝ пазител – попът от Праужда.
Белоградчични мислят, че царят от Калугер не е никой друг освен Страшимир, защото и досега местността на едни от калугерските лозя се нарича Страшимирица. Същото име носили и останките на крепостта в землището на същото село. Ако, действително, Страшимир е имал своя резиденция тук, до Белоградчик, ще трябва да се признае, че той е разбирал доста не само от стратегия, но и от природни хубости.
На юг от Кокошевец се намира върхът Ведерник, най-високото възвишение на Турска глама. Той е последният връх от предпланинието на Стара – планина, което е верига от глами: Сталевска, Студени връх пр. Под Турска глама свършват Белоградчишките скали…..
12.09.2014г. IBSBela
belahistory 